Виното и изкуството да не се старее

Дискретният чар на винената колекция

Колекционирането на вина е страст, която през последните години намира все повече последователи в България. За мнозина това може да изглежда странно, защото в миналото у нас не е имало традиция в тази област, а и българската винарска индустрия ...

В добра глава – сто ръце

Книга, сътворена изцяло от български деца, представя любими български пословици и поговорки на 13 езика

Колани кованци

В антропоморфната представа на индоевропейците за света поясът определя границата между долната и горната част на човешкото тяло. В древността той е сред елементите на костюма, които имат най-висока семиотична стойност. Получаването на пояс ...

Н. Пр. Херардо Суарес Алварес: Българите са кубинците на Балканите

Херардо Суарес Алварес е роден през 1961 г. в село, разположено на около петдесет километра на юг от столицата Хавана. Там завършва началното и средното си образование. От 1980 до 1985 г. следва и се дипломира в Държавния институт за международни ...

Начало >> Статии >> Отечество любезно >> Маточинската крепост разказва за славни битки

Маточинската крепост разказва за славни битки

05.05.2010, Радослав Райков

Пътят се виеше из най-южните склонове на Сакар планина, скачаше от хълм на хълм, а ние го следвахме, опитвайки се да достигнем с. Маточина. Преодолявахме баир след баир, а селото оставаше все така недостижимо, сякаш се местеше заедно с нас, захвърлено някъде там, зад кльона. Доскоро в Маточина не са идвали много хора, до 1990 г. само откритият лист е отварял пътя. Тук, на самата граница с Турция, се крие късче българска история – крепостта в края на селото и скалната църква.

Крепостта се появи в омарата на слънчевия ден като привидение, трептящо в нагорещения въздух, гордо въздигната на върха на поредния рид в морето от възвишения, кротко затихващо към равнината на Одрин.

Селото се топеше в сянката на група орехи, в която бяха изплезили езици няколко кучета. Поехме към Тунджа, която тук беше плитка и прекосихме тънката й снага, стъпвайки върху няколко големи камъка. После закрачихме по пътеката, която водеше до стъпалата към калето. В края им се издигаше полуразрушена твърдина, останки от северното предмостие на Адрианопол (Одрин) по пътя, който го свързвал с Кабиле. Най-добре е запазен донжонът (вид кула) от ХІІ-ХІV в., построен върху по-стари основи.

Вляво от внушителната 18-метрова кула е входът, който сякаш ни отведе в каменната утроба на Средновековието. Светлината навлизаше само през няколко тесни отвора, подобни на амбразури, и от полуразрушения покрив. В светлите снопове изплуваха спомените за 378 г. пр.Хр., когато тук е пленен и убит римския император Валент. Прашните хроники разказват, че Валент и Деций са загинали в пределите на днешна България, победени от свирепите набези на дивите готски племена.

Срутени стълби и изчезнала в бурените пътечка ни отведоха до северната (задна) страна на цитаделата, където личаха останки от крепостна стена, резервоар за вода и две допълнителни постройки. В края на хълма, зарит в тревата, лежеше камък с издълбан на него кръг, останка от езическите вярвания. Тук бе толкова тихо, че човек можеше да чуе как се разтварят маковете, цъфнали в основата на крепостта.

Върнах се към предната част, докоснах древния градеж и сякаш чух покана да вляза. Щом се озовах вътре, до ушите ми достигнаха виковете на защитниците на крепостта, ударите на тежки мечове в здрави щитове, цвиленето на коне. Камъните разказваха отдавна забравената история, обгърната от тежката мантия на вековете, за битката, разиграла се тук през 1205 г. След превземането на Цариград от кръстоносците предната година и провъзгласяването на Балдуин Фландърски за император на новата латинска империя, започва нечувано унищожение на източната православна култура. Новата държава опира границите си в нашите и натиска към столицата. Целта й е да изкорени православието и да въведе католицизма. Цар Калоян се опитва да приобщи Българското царство с уния към католическата църква, но след като условията са променени, той предприема бойни действия. Свързва се с гръцката аристокрация и след като тя го признава за свой господар, на 13 април 1205 г. той изпраща куманската армия да нанесе на латините демонстративен удар. Рицарите се втурват да ги преследват, но леката конница на куманите поема обратния път. На следващия ден, 14 април, когато чуждоземците празнуват втория ден на Великденските празници, куманите отново връхлитат. Кръстоносците пак хукват след тях и навлизат в българска територия, където тежката им конница затъва в мочурливите местности. Онези, които успяват да се измъкнат, потъват в гористите области на Сакар. Там българските войници ги очакват, накачени по дърветата, откъдето скачат върху тях, събаряйки ги от конете. Паднат ли на земята, рицарите не могат да се изправят в тежката си броня. Настъпва сеч, а после – тишина! Цар Калоян оглежда полесражението между Одрин и Маточина, осеяно с труповете на непобедимите кръстоносци. Латините са разбити, а пълководецът им – император Балдуин Фландърски – пленен и откаран за кратко в Маточинската крепост, откъдето после е отведен в столицата Търново и затворен в прочутата Балдуинова кула. В Маточина времето слага своя отпечатък и покрива равнината с астрагана на гората.

Виждах сълзите на цитаделата, проточили се в белите линии от прозорците, оставени от стичащата се с години дъждовна вода, слушах разказа на крепостта. С мъка ми разправяше как по време на завладяването на България от турците, неверниците я използват за отбрана срещу нас, как през втората половина на ХVІІ в. я изоставят, а районът обраства с дъбови гори, и как по-късно жителите на Маточина строят къщите си с нейните камъни, изтръгвайки ги с лостове от плътта й. Крепостната й стена изчезва съвсем, а материалът е употребен във варниците в съседното село. В крайна сметка остава само централната постройка, дъхът на напечена трева и сиви сенки, блуждаещи в празната й вътрешност.

Навън слънцето продължаваше да пече все така силно, а крепостта да изглежда все така тъжна. Каза ми, че ще бъде по-радостна, ако повече хора я посещават, за да им разказва за съкрушителната победа на цар Калоян над кръстоносците, която ги поставя в отчайващо положение в Европа и Азия. Под тежестта на българското оръжие, на латините е отнета възможността да станат господари на падналата Византийска империя и да прегазят България и останалите балкански държави.

Отново се отправихме към селото, където гостоприемните местни хора ни нагостиха с пчелна пита, от която течеше прозирен мед и мек сакарски хляб, дебел една педя. Упътиха ни и към скалната църква на Маточина, на 2 км югозападно от селото. Скоро два коловоза се отделиха от черния асфалт и потънаха в зелените талази на тревите. Пътят цъфтеше в червеното на маковете, бялото на напръстничетата и жълтото на игликите. Подскочи няколко пъти връз неколцина бабунки и застина пред тъмнеещ отвор, изсечен в белия скален отвес, прояден тук-там от вятъра и водата. Свежа зеленина и лилави бурени бяха избуяли пред входа. Разтворихме ги, за да влезем в сводестото пространство на скалната църква, дълго 14 м. Лъхаше някакъв зелен хлад, въздухът бе плътен и тежък. Носеше се на вълни из гробовната тишина на черквата, в която изплуваха покрити с мъх легенди за древни богове и тайнствени светилища, скрити в две дълбоки пещери. В едната се извършвали мистични ритуали, достъпни само за посветените, а в другата пазели статуите на боговете, изработени от чисто злато. Те се изнасяли само в деня на празника и след това пак се скривали. Но къде са те, днес никой не знае; лежат скрити нейде в сакарската земя.

Отвън, от двете страни на входа, личаха добре изсечените стъпала, които отвеждаха към платото над църквата. На самия му ръб с отвесната скала се забелязваха издълбани форми с култово предназначение, които някои учени считат за гробове. Оттук се откриваше чудесна панорамна гледка на юг – към извиващите се меандри на река Тунджа и възвишението, на което е кацнал Одрин с минаретата си.